Абсурдът на процедурите засенчи абсурда на политиките или
Изкуството да се задават верните въпроси, за да не се крие политическата некомпетентност на властта зад административните абсурди на чиновничеството.
През последните няколко седмици „социалните” рубрики на почти всички медии – печатни, електронни, интернет – бяха обладани от една единствена тема: добавката за социална интеграция на хората с увреждания. Стана ясно, че:
- Закъсняхме с Правилника за приложение на Закона за интеграция на хората с увреждания, призна заместник министърът Иванка Христова на прес-конференция в петък, 19 януари 2007 година. - Добавката за лекарства и диетично хранене подлежеше на регулация от МТСП и МЗ – двете ведомства не успяха да се координират и резултатът беше плачевен: възрастни хора сновяха между социалните служби, личните си лекари и местата за закупуване на рецептурни книжки. Личните лекари не знаеха какво и защо трябва да правят, социалните администратори искаха хартии, а хората трябваше да си подадат документите за „социална интеграция”. - Всяка териториална дирекция „Социално подпомагане” тълкуваше по своему текстовете в Правилника и изискваше от хората различни документи, даваше едни добавки и отказваше други по... осмотрение на началника или на жената зад гишето. - Хроми старци се редяха на километрични опашки и припадаха пред заключените „социални” за не повече от 30 лв. (тридесет) месечно за... ИНТЕГРАЦИЯ!
„Погрижи ли се държавата за инвалидите?” Този въпрос течеше близо два часа на синия екран по една телевизия (от приличие сега ще спестя конкретиката). Звучеше риторично – естествено, че не се е погрижила. Аргументите: всичко изброено по-горе. Освен че е риторичен, въпросът е и популистки, защото става въпрос за пари „на калпак”. Истинският въпрос е: може ли да се измисли не – абсурдна процедура по приложението на един абсурден закон?
И понеже хаосът засяга месечната добавка за социална интеграция, подредбата му тръгва от такива въпроси като: (1) Какво значи интеграция и как месечната добавка обслужва този процес, ако за транспорт се дават 8,25 лв. в Бургас и в с. Глумче, а за ползване на информационни и телекомуникационни услуги – 11 лв.? (2) Защо добавката за интеграция е обвързана с минималния гарантиран доход, който се прилага в системата на социалното подпомагане? (3) Защо национално представените организации на хора с увреждания, които по закон консултират нормативните актове в сферата на уврежданията, са подкрепили нормативните актове във вида, който подлуди хората; а ако не са питани, защо не се произнесоха публично, че приемането на тази нормативна уредба е в нарушение на Закона за интеграция на хората с увреждания?
Избягва се и темата за това кои са инвалиди и кои хора с хронични заболявания. И още, защо Агенцията за социално подпомагане се занимава с интеграцията на хора с увреждания при положение, че има Агенция за хората с увреждания. И още, и още...
Почти всички репортажи показваха възрастни хора, сигурно с хронични заболявания и ниски пенсии. Хора с увреждания почти нямаше – те не могат да излязат от домовете си поради недостъпност на средата, не могат да стигнат до социалните служби поради липса на достъпен транспорт и асистенти, не могат да си потърсят правата поради некомпетентност.
И понеже се заговори за права, още едно уточнение, макар и общо, но важно. Заместването на истинските права с предоставените придобивки е най-сигурният начин да се нарушават правата на хората. Човешките права – като политическа категория – се измерват чрез възможностите на всеки човек да живее, да се грижи за здравето си, да получи образование, да се труди, да се придвижва, да почива, да се забавлява съобразно своята собствена воля. Придобивките трябва да направят упражняването на тези права възможно. Месечната добавка за интеграция не е право само по себе си, а средство за гарантиране правата на хората с увреждания да бъдат равнопоставени граждани на обществото. Сега е моментът да се зададе въпросът как човек в трудоспособна възраст и в инвалидна количка, как човек с физически, зрителен, слухов или ментален проблем ще упражнява правата си с месечната добавка за интеграция от максимум 30 лв. при липса на достъпна градска среда, достъпен транспорт, асистентска подкрепа. Да не говорим, че в зависимост от възрастта, образователния и професионален статус, от семейния статус и местоживеенето на човека, интеграцията на всеки протича различно, всеки изисква различна подкрепа.
Пояснителна информация:
- Интеграцията е процес, при който изключени от обществените среди хора получават подкрепа, но не „на калпак”, за да влязат в тях. Например, за децата, които не ходят на училище, защото са в инвалидни колички или имат говорни, обучителни и други проблеми, трябва (1) да се промени средата в училището и около него; и (2) да бъдат индивидуално подкрепени, за да се включат в образователния процес, за да научават освен български и математика, как се общува, какво значи да поемаш отговорност, да попаднеш в конфликт, как се вземат решения и пр. За да се случи интеграцията (примерно, на децата) трябва да има съвременни технически средства за децата, дидактични материали за учителите, достъпна физическа среда в училищата, квалифицирани педагози за обучение на всички деца и училищен персонал, който да обяснява, че уврежданията са част от живота, че децата трябва да си помагат взаимно, че всяко дете е ценно и прочее, и прочее. - Социалното подпомагане, каквото и да се пришие към него, е дейност, която се занимава с бедността и ангажира администрацията с определяне на доходи и добавки, които правят хората по-малко бедни, но в никакъв случай богати. В социалното подпомагане не се интересуват от причините за бедността, а от моментното състояние на кандидата за помощи, който трябва да отговаря на определи критерии – доходи, собственост, имущество и прочее. Въпросът защо се е стигнало до обедняване е извън полезрението на социалното подпомагане. Социалното подпомагане се осъществява по формални критерии, защото раздава публични пари в случай на бедност – някому дава повече, защото е по-беден и си няма нищо, другиму по-малко, защото все пак има нещичко – я телевизор, я крава, я някой и друг декар земя. - Увреждането е явление, при което в резултат на физически, сензорен или ментален проблем човекът се изправя пред бариери в средата, които не може да преодолее сам. Това е последната дефиниция, записана в Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, приета през декември 2006 година. Тази дефиниция прави, макар и плахо, разделение между увреждане и хронично заболяване. Защо? Не за да се намира ООН на работа, а защото интеграционните решения за двете явления са различни. Хроничните заболявания изискват лечение, уврежданията – мерки за приодоляване на бариерите в средата. Същевременно обаче нито хората с хронични заболявания могат да бъдат изключвани от интеграционните решения за хора с увреждания, нито хората с увреждания могат да бъдат изключвани от терапевтичните решения за хронично болните. ДВЕТЕ СЪСТОЯНИЯ ПРОСТО ТРЯБВА ДА БЪДАТ ОБОСОБЕНИ И ДЕФИНИРАНИ, а последиците от тях – да бъдат решавани с адекватни средства чрез здравеопазването, интеграционните политики или социалното подпомагане.
Механизмът заложен в Закона за интеграция на хората с увреждания превръща добавките за интеграция в обикновена социална помощ, т.е. прави бедните с решение на ТЕЛК по-малко бедни, но не позволява на кадърните и енергични хора с увреждания да се изявяват, а някои дори да станат богати – защо пък не? Доказателства: обвързване с гарантирания минимален доход, институционално позициониране в системата за социално подпомагане, формално отчитане на потребностите...
Интеграцията и смислеността на месечната добавка във вида, който й придава ЗИХУ и ППЗИХУ отсъстваха от списъка с въпроси към властта. Журналистите останаха в „абсурда на процедурите”, „хаоса в администрацията” и „нещастието на инвалидите”. Журналистите направиха така, че политическата некомпетентност на властта се скри зад административните абсурди. Така никога няма да си подредим къщата по европейски, още по-малко ще станем европейци!
|