С този документ ще се опитаме да проследим какво е направено в гр. Бургас по отношение на достъпността и какво трябва да се промени, за да се реши този важен проблем. Ще разгледаме Европейското законодателството и това в България, което би трябвало да гарантира правото на свободно придвижване. Ще се опитаме да докажем, чрез анализ на законовата уредба и практика, че участието на самите хора с увреждания при вземане на решения и осъществяване на контрол при изграждане на архитектурен достъп ще доведе до по-голяма ефективност, а също така и до ограничение в разхищаването на средства. Трябва да предупредим читателя, че за законодателството в страната може да се получи точна информация, но за практиките по създаване на достъп информациите са противоречиви и непълни.
Тук защитаваме тезата, че специалистите в изработването на политики за хора с увреждания, свързани с физически достъп, е необходимо да отчитат спецификите на отделните групи хора с увреждания, както и необходимостта от включването им при вземане на решения и осъществяване на контрол при изпълнението на достъпната среда. В опита си да интегрират хората с увреждания, досегашните правителства създадоха нормативна база, която отговаря на Европейските изисквания за достъпност, но се провалиха в практическите си действия именно защото не бе регламентирано участието на хората с увреждания в този процес. Необходим е по-различен подход при решаване на този проблем – подход, в който хората с увреждания вземат активно участие във всяко действие на държавно и местно ниво при решаване на техните проблеми.
В посткомунистическия период държавната политика бе да скрие тази социална група от погледите на обществото, без да анализира техните потребности и възможности тя ги обрече на изолация. Чрез анализ на държавната и местна политика и практика можем да открием специфичните проблеми на хората с увреждания свързани с правото им на свободно придвижване и достъпност, в опита им да бъдат независими и пълноценни.
В България в края на осемдесетте години на миналия век около 400 000 лица са получавали пенсия по инвалидност. През периода 1975 – 1985 г. процентът на тежко инвалидизираните лица се е удвоил – от 10% на 22%. Годишната честота на първичните освидетелствувания е около 4,8 – 5,0 на 1 000 осигурени. Трябва да се подчертае, че това не са хора с вродени деформации, а придобити. В нашата страна няма точна информация за броя на хората с увреждания. Приема се, че около 5000 са само хората в инвалидна количка.
Описание на проблема
Преди да се случат демократичните промени в България, хората с увреждания бяха невидима част от обществото. За тях се говореше само със съжаление без да се предприемат мерки за тяхната социализация и защита на правата. Проблема с “инвалидите” се решаваше не на базата на техните права, а на принципа има инвалид-има проблем, няма инвалид-няма проблем. Те бяха скрити в специално изградени домове, които са отдалечени от населените места, далеч от семейната им среда или затворени в собствените си домове. Държавата абдикира от отговорността да създаде условия за тези хора да живеят пълноценно. Традиционното законово и политическо отношение към хората с увреждания се е оформило на базата на така наречения “медицински” или “индивидуален” модел на разбиране. Според това виждане, хората с физически, сензорни или психически затруднения, които са свързани с липсата на определени фунции, са възпрепятствани или лишени от възможността да водят нормален живот или да участват в нормалното общество поради тази фунционална липса. Тъй като не могат да изкачват стъпала, те не могат да влязат в обществените сгради; след като не могат да чуват, те не могат да участват в семинарни дискусии; а когато не могат да виждат, те не могат да прочетат дори менюто в ресторант. При такова разбиране на нещата, увреждането се разглежда като проблем на индивида. Ако този индивид не може да бъде излекуван или стане “годен” по някакъв начин, той не е в състояние да участва в живота на обществото. Това означава, че тези хора трябва да се променят или да бъдат променени, така че да станат годни за живота в общество, изградено за хора без увреждания. Ефективните политики в тази област ще продължат да играят жизненоважна роля във всяко общество, за да се даде възможност на хората с увреждания да водят по-независим живот. Традиционно, обаче, предлаганите услуги обикновенно се управляват и предлагат от “експерти” без увреждания, като презумцията е, че хората с увреждания ще бъдат пасивни ползватели с незначително влияние върху решенията и приоритетите. Естествено следствие на медицинския модел по отношение на уврежданията е сегрегацията на хората с увреждания. Ако тези хора не могат да станат “нормални”, то тогава трябва да си останат “ненормални” аутсайдери, неспособни да се справят с реалния свят. Тази причина води до настаняване на хората с увреждания в институции, които са специално адаптирани към техните нужди и където биват обгрижвани. Стресът и унижението, причинени от този тип принудителна сегрегация води до зависимост, бедност, изолация, ограничени средства и незачитане на права. Разбирането за инвалидността се ръководи от схващането, че невъзможността на хората увреждания да участват пълноценно в обществения живот, се дължи на тяхното увреждане, а не на неадаптираната и връждебна околна среда. Този медицински модел е фокусиран върху обгрижването на човека и неговите дефицити, а не върху способностите и възможностите му. Въпреки, че през 1948г. е провъзгласена Всеобщата декларация за правата на човека, където са посочени неотменимите права на всеки човек, българската държава не ги зачиташе.
Дискриминацията, на която хората с увреждания са подложени, понякога се основава на предразсъдъци към тях, но най-често тя се дължи на факта, че хората с увреждания са дълбоко забравени и пренебрегвани, което от своя страна води до създаването и узаконяването на архитектурни бариери и бариери в отношенията, които пречат на хората с увреждания да участват в обществото.
Постепенно ударението се премества от политики, базиращи се на разбирането, че проблемът е вътре в индивида, към политики, насочени към обществените бариери, които съдействат за маргинализацията на хората с увреждания.
Затова се поява социалния подход към уврежданията. Името идва от разбирането, че проблемите на хората с увреждания се коренят в обществото (социума), а не в самите тях. Идеята е, че неспособността на хората с увреждания да участват пълноценно в живота на своите общности не трябва да се приписва само на функционалните ограничения вследствие на увреждането. Влияние оказват и социалните фактори, които работят за изключването на тези хора. Те включват, както архитектурната среда и превозните средства, така и отношения, нагласи, предразсъдъци и стереотипи. Този подход е опит да се излезе от порочния кръг на традиционното отношение към увреждането единствено като към проблем, свързан с някакво заболяване. Той предлага друга гледна точка, според която увреждането е в много по-голяма степен проблем на изключването от обикновения живот, заради бариерите в заобикалящата среда. Социалния подход е насочен към произвеждане на промяна в заобикалящата среда, в социалните ценности и практики. Целта е да се ограничат или премахнат бариерите пред пълноценното участие на хората с увреждания в обществения живот, като по този начин се ограничава дискриминацията по признак увреждане.
Законодателство в Европа
На хората с увреждания се полагат същите човешки права, както на всички други граждани. “Всички човешки същества са свободни и равни по достойнство и права”(чл. 1 от ВДПЧ). На тези разбирания са построени и Европейските документи свързани с недискриминиращо действие, чрез изграждане на общодостъпна среда.
След Световната декада на хората с увреждания (1983 – 1992) обявена от ООН се появява един нов документ на ООН наречен “Стандартни правила за равнопоставеност и равни шансове за хората с увреждания”. Въпреки, че този документ няма задължителен характер, тези правила се превръщат в международни обичайни норми. Те предполагат силен морален и политически ангажимент от страна на правителствата да предприемат действия за изравняване на възможностите и шансовете за хората с увреждания. Планирането и провеждането на политика в сферата на уврежданията трябва да е адекватна и да стимулира и подпомага тази дейност на регионално и местно равнище ( правило 14. 1). Националното законодателство трябва да включва правата и задълженията на хората с увреждания, като държавата се задължава да даде възможност те да упражняват своите човешки, граждански и политически права, както останалите граждани. Държавата е тази, която трябва да гарантира включването на организации на хора с увреждания в разработването на националното законодателство, което засяга техните права и оценка на това законодателство. В националното законодателство трябва да се предвиждат съответните санкции при нарушаване на принципите за недискриминиране. Да има законодателна намеса, за да се премахнат условия, които могат да повлияят неблагоприятно върху живота на хората с уврежднания. Достъпът е от първостепенна важност за изравняване на възможностите във всички обществени сфери. Затова всяка държава трябва да вземе мерки за премахване на архитектурните бариери пред пълноценното участие и за осигуряване на достъп до жилища, публични сгради, обществен транспорт, улици и останалите елементи на архитектурната среда. При създаването на стандарти и норми за достъп, трябва да се вземе предвид и мнението на организациите на хора с увреждания. Те трябва да се привличат по места още в първоначалната фаза на проектиране на обществените сгради, за да се осигури максимален достъп.
Европейската концепция за достъпност е разработена по искане на Европейската комисия, внесено през 1987 година. В основата на концепцията са залегнали универсални принципи за проектиране, които следва да се прилагат при проектирането на сгради и инфраструктурни обекти, в строителството и при създаването на стоки за потребление. Целта е да се осигури архитектурна среда, която е удобна, безопасна и приятна за ползване от всички, включително и от хора с увреждания. Универсалните принципи за проектиране отхвърлят разделянето на хората на "здрави" и "увредени". Универсалното проектиране включва допълнителни съоръжения там, където са необходими. Тези постановки се подкрепят от всички членове на направляващата група, присъствали в Доорн, Холандия, на 2 март 1996 г.
Настоящата "Европейска концепция за достъпност" формулира принципите и критериите за универсално проектиране. В този смисъл тя служи като препоръка за хармонизиране на концепцията за достъпност в Европа и полага основите на Европейски стандарт за достъпност. Този документ може да служи и като препоръка при разработване или ревизиране на национални справочници и указания за проектиране. Ето защо той е предназначен преди всичко за онези, които определят политиката, създават закони и са се посветили на хармонизирането на националното законодателство с тази концепция или на работата по оценка на нормите за достъпност на европейско и национално равнище; за международните и национални потребителски организации, които биха желали да представят интересите си в европейска светлина.
За да се осигурят равни възможности за участие в социалния и икономически живот, трябва всеки човек, на всяка възраст, със или без увреждане да има достъп и да ползва архитектурната среда възможно най-свободно и самостоятелно. Затова архитектурната среда трябва да бъде устроена по начин, който да позволява на всеки да действа при равни условия, възможно най-свободно и независимо. Въпреки специфичните критерии за достъпност, съществува едно основно изискване, което важи за всеки построен обект: той трябва да бъде достъпен за хората. Универсалното проектиране е свързано точно с тази основна достъпност. Целта е всеки да може да използва архитектурната среда по независим от околните и равноправен начин.
През март 2002г. в Мадрид се проведе Европейския конгрес по въпросите на хората с увреждания, който предизвика обществено осъзнаване на правата на хората с увреждания. Идеята е да се допълнят основните права от Европейската Харта с правото да се възползват от мерки, предназначени да осигурят тяхната независимост, интеграция и участие в живота на общността.
Мотото “Без дискриминация + положителни действия = социална интеграция” е показателно за намеренията на конгреса. Визията се описва в сравнение със старата визия, която се опитва да замени. В тази визия се включва и разглежданите в този документ проблеми: Против това професионалисти да взимат решения от името на хората с увреждания ... и За взимането на независими решения и поемане на отговорността от страна на хората с увреждания и техните организации по въпросите, които ги засягат; Против съсредоточаването върху строго индивидуалните увреждания ... и За премахване на бариери, ревизиране на социални норми, политики и култури и за въвеждането на поддържаща и достъпна среда; Против политика за хората с увреждания като проблем, който засяга само специални министерства... и За включване на политиката за хората с увреждания като цялостна отговорност на правителствата.
Държавна и местна политика
Основният закон в България е Конституцията. Тя е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат (чл. 5 ал.1). В нея са указани правата и отговорностите на гражданите и държавата. “Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права” (чл. 6 ал.1). Това се отнася и за хората с увреждания въпреки, че най-често нарушаваните права са на тази социална група. Особенно що се отнася до правото им на свободно придвижване. Когато архитектурната среда неможе да се ползва от всички това води до ограничаване на самостоятелното придвижване за което трябва да се носи отговорност. “Отговорността за причинени вреди или действия на нейни органи и длъжностни лица е на държавата” (чл. 7).
В последните години България хармонизира законодателството с това в ЕС по отношение на осигуряването на архитектурен достъп за хора с увреждания. От 16.09.2003г. е в сила Закона за защита срещу дискриминацията, който трябва да осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот. В този закон точно е определено, че изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се счита за дискриминация.
Въпреки това в гр. Бургас продължава да се изгражда и поддържа среда, която непозволява на хората с увреждания да участват пълноценно в обществения живот. При наличието на дискриминиращо отношение на институциите спрямо тези хора все още няма заведени дела за нарушаване правото им на свободно придвижване спрямо тях. Изградените съоръжения в града, при които са спазени всички изисквания по осигуряване на достъпност (Наредба № 6 ) са много малко. Голяма част от подходите са неизползваеми или ненужно изградени, поради неспазване на изискванията за изграждането им. Трудно обяснимо е изразходването на средства за изграждане на естакади, които водят до институции пред чиито входове има съпала. Все пак това “съоръжение” струва пари – колко не се знае, а на практика е излишно, защото не води до посещение в самите институции, а само до входовете им. Има и уникални архитектурни безумия като стръмни естакади изработени от мрамор, които немогат да се използват от посетителите. Такива съоръжения са опасни за всички, които посещават институциите и не помагат на хората с увреждания. Такива примери за съжаление има много в нашия град. Проблема е, че не се спазва Закона за устройство на територията по отношение на контрола. Според него такъв контрол би трябвало да осъществяват:
- на държавно ниво – министърът на регионалното развитие и благоустройството, дирекция за национален строителен контрол, национален експертен съвет по устройство на територията и регионална политика, областен експертен съвет по устройство но територията;
- на местно ниво – общински експертен съвет по устройство на територията, главния архитект на общината и оперативно звено към общинска администрация за изпълнение на функциите и задачите по устройство на територията.
Толкова много контролни органи, а резултатите са лоши изпълнения, които струват пари – нашите пари.
В чл. 6 от същия закон се казва:
“(1) Националният експертен съвет по устройство на територията и регионална политика, областните и общинските (районните) експертни съвети по устройство на територията извършват консултативна и експертна дейност.
(2) В състава на експертните съвети по ал. 1 могат да се включват и специалисти извън администрацията, към която са създадени”.
В гр. Бургас в тези експертни съвети не могат да се видят лица от организации на хора с увреждания. Може би не са необходими защото “експертите” знаят по-добре как се изгражда архитектурна среда за хора с увреждания, но пък резултатите показват съвсем друго.
Закона за интеграция на хората с увреждания задължава държавните органи и органите на местното самоуправление да организират устройството и изграждането на урбанизирани територии за населението, включително за хората с увреждания. На местно ниво не бе открита Наредба или друг документ на общината, който да указва и контролира изграждането на архитектурен достъп за хора с увреждания. Единствено една докладна записка (от 25.11.2005г), където общинския съвет реши:
1. Обявява 2006 година за Година на хората в неравностойно положение в Община Бургас.
2. Възлага на Общинската администрация да проучи, анализира и остойности, следното:
-
Изграждане на подстъпи от уличното платно към тротоарите на възловите кръстовища в града, обозначени със съответните пътни знаци;
- Инсталиране на звукова сигнализация към светофарите;
- Изграждане на рампи за достъп до сградите с обществено и административно предназначение, културните средища /Театър за драма, опера и балет, Драматичен театър “Адриана Будевска”, Куклен театър, Регионална библиотека “П.К.Яворов”/;
- Изграждане на рампи за достъп до поне едно училище и детска градина във всеки жилищен район на град Бургас;
- Закупуване на 6 броя специализирани микробуса за превоз на хора с увреждания;
3. Средствата за финансиране реализацията на посочените в т.2 мероприятия да бъдат планирани в бюджета на Община Бургас за 2006 година.
В така внесената докладна записка формулировката “хора в неравностойно положение” е прекалено обща. Много хора са в “неравностойно положение”, но по различни причини. Причина хората с увреждания да са в неравностойно положение е и неадаптираната среда. Тъй като в докладната се говори за адаптиране на средата би трябвало да се уточни, че става дума за хора с увреждания, а не за безработни, социално слаби, бездомни и т.н. “Целенасочените действия” предполагат наличие на ясни цели, които трябва да се формулират. Целта трябва да бъде реалистична, измерима, адекватна и с времеви хоризонт. Относно проучването и анализа е необходимо да се определи по какви критерии ще бъдат определени местата като възлови: местонахождение, брой хора с увреждания в района, наличие на публични обекти в околността или нещо друго. В изграждането на рампи за достъп до сградите с обществено и административно предназначение е добре да бъдат включени и социалните, данъчните и осигурителните служби. Никъде в този документ не се споменава за адаптиране на средата за хора със зрителни увреждания, освен инсталация на звукова сигнализация към светофарите. А сградите, тротоарите и обществения транспорт?
Според Националния статистически институт от 2002 год. в Бургас има между 25 000 – 30 000 лица с различни увреждания.
В отчета на общината за периода 2003 – 2005г.(публикуван във в. “Черноморски фар” от 18.11.2005г.) в раздел “Устройство на територията, архитектура и строителство” се казва, че изграждането и поддържането на инфраструктурата е приоритет на общинския екип. Изброени са по-съществените обекти по които се работи и вложените в тях средства:
- за реконструкция на улици – 806 000 лв. – на много малко от тях има скосявания за улесняване на придвижването;
- основен ремонт на общински административни сгради, включително община Бургас – 79 000 лв. – изградено е съоръжение само на една ( ТД “Зора”);
- основен ремонт на читалища – 12 000 лв. – няма осигурен достъп;
- ремонт на МЦ 1,2,3 – общо 120 000 лв. – достъпност за хора с различни увреждания няма.
При осъществяване на ремонтни дейности и при наличие на средства би трябвало да се осигури достъп и за хората с увреждания. При неизграждане на достъпност при тези ремонтни дейности това ще струва допълнително усилия, време и пари.
Възможни политики
Проблемът с достъпността може да бъде решен по няколко начина в зависимост от политическите решения и активността на самите хора с увреждания. Ще се спрем на няколко възможни политики, които могат да решат този проблем:
- изграждане и настаняване в специализирани институции на хора с увреждания, където да бъдат обслужвани и обгрижвани.
При реализиране на политика, която се основава на разбирането, че проблема е в самото увреждане трябва да се прилага медицинския модел на поведение. Това означава да се изграждат специализирани институции, в които да се настаняват хора с увреждания. Да бъдат далеч от обичайната си среда и за тях да се грижат “компетентни специалисти”. И тъй като тези хора са “увредени” те трябва да бъдат обгрижвани и други хора да вземат решения вместо тях. Тогава проблем с достъпността няма да има, тъй като “инвалидите” няма да имат нужда от адаптирана среда. Те ще си стоят в институцията и няма да имат право да вземат решения как да изживеят живота си. При такава политика и пасивност от страна на инвалидите ще бъдат задоволявани само елементарните им нужди – храна, подслон, грижи. Ще си останат маргинална група, която е зависима, изолирана, бедна и неспособна да защитава правата си. Така държавните средства ще се използват за изграждане на домове и поддържане на обслужващ и обгрижващ персонал, вместо за осигуряване на достъпна архитектурна среда.
- хората с увреждания остават пасивни и разчитат на “експерти” да им осигурят достъпна среда.
Друг начин за правене на политика в сферата на уврежданията е разбирането, че социалните фактори оказват голямо влияние за тяхното изключване от обществения живот, а не фунционалните ограничения на индивида. Част от тези фактори е и архитектурната недостъпност. Промененото и синхронизирано законодателство с това в Европейския съюз задължава държавната и местна власт да осигури достъпна заобикаляща среда за хора с увреждания. По този начин да се осигури свободно придвижване и недискриминационно отношение. Изграждането на достъпната среда е свързана, както с осигуряването на средства, така и с компетенция при реализирането и. За да спазят закона държавната и местна власт започва да изгражда съоръжения на административните сгради и да адаптира улиците. Всички разбират от достъпност, защото са “експерти” и спазват законите. В същото време хората с увреждания са пасивни наблюдатели на случващата се архитектурна адаптация. Средствата, които са отделени за това са крайно недостатъчни. В резултат на тази политика, в която “професионалисти” вземат решения от името на хората с увреждания и пасивното отношение на техните организации, се получава среда, която отново е недостъпна, но затова пък са изразходвани и без това ограничените средства. С това апатично отношение на хората с увреждания се делигира право на специалисти и експерти да решават как, къде и кога да бъде изградена достъпността. Всъщност има ли значение дали едно съоръжение ще се използва или не, важното е да го има?! Да се отчете, че виждате ли ние мислим и работим за благото на нези хора.
- в изграждането на средата се включат организации на хора с увреждания в етапите на проектиране и контрол по изпълнението.
Архитектурна достъпност може да се реализира и чрез водене на политика насочена към спазване на закона, който ясно и точно регламентира участието на хората с увреждания във вземането на решения и контрол по осигуряване на достъпна среда. Самото участие на организации на хора с увреждания в етапа на планиране на достъпността позволява на изпълнителите да адаптират тези улици и сгради, които са най-необходими. Защото самите хора с различни проблеми най-добре знаят кои са сградите, които посещават най-често и кои улици водят до тези институции. Така ще се предотврати излишното изграждане на съоръжения, които няма да ползват. За да бъдат прозрачни действията на отговорните институции при реализиране на равен достъп някой трябва да осъществява контрол по изпълнението. Участието в този етап на организации на хора с увреждания води до поемане на отговорност и при добре свършена работа – до ефективно изградена достъпност. По този начин за несъздаден равен достъп ще се търси отговорност не само от държавната и местна власт, а и от организациите на хората с увреждания. Средствата, които се отделят за изграждане на достъпна среда са доста ограничени, а по този начин на вземане на решения и контрол се намалява възможността да се изграждат неизползваеми съоръжения за достъпност.
Заключение и препоръки
Едно от неотменимите права на човека е правото му да се придвижва свободно.
“Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира местожителство си в пределите на всяка държава” (чл.13 от ВДПЧ). Възползвайки се от това си право всеки индивид използва заобикалящата го среда – архитектурна, транспортна и т.н.
Достъпността е основна характеристика на архитектурната среда. Тя определя възможността да се стигне до сградите, магазините, театрите, парковете и работните места, а също начина за тяхното ползване. Достъпността позволява на хората да участват в социалните и икономически дейности, за които е предназначена архитектурната среда. Освен това и обществото работи по-добре, когато хората безпрепятствено отиват където пожелаят, използват сградите и съоръженията, предлагат услугите си. За повечето хора съществуващата в момента архитектурна среда е достъпна и те я ползват свободно и естествено. На практика толкова естествено, че дори не приемат достъпността като основна черта на средата. Това обаче не важи за всички и не важи винаги. За голяма част от хората, ползващи архитектурната среда, тя съвсем не е естествена. Онези, които имат физически или сензорни увреждания "се справят" трудно или само с помощта на други лица. Понякога те буквално са отхвърлени от средата.
Отношението към хората с увреждания се промени вследствие на промяна в разбирането за инвалидността. Модела на попечителство, обслужване и обгрижване бе заменен с подход насочен към създаване на условия хората с увреждания да водят самостоятелен живот, чрез изграждане на архитектурна достъпност.
Европейското законодателство регламентира правата и задълженията на хората с увреждания и участието им при вземане на решения за осигуряване на достъпна архитектурна среда. “Против това професионалисти да взимат решения от името на хората с увреждания ... и За взимането на независими решения и поемане на отговорността от страна на хората с увреждания и техните организации по въпросите, които ги засягат” (Европейски конгрес-Мадрид 2002г.).
България хармонизира законодателството си с това в ЕС по отношение на осигуряването на архитектурен достъп за хора с увреждания. Създадената нормативна база ясно определя институциите, които отговарят за премахването на архитектурните бариери пред пълноценното участие на хората с увреждания в обществения живот. “Държавните органи и органите на местното самоуправление организират устройството и изграждането на урбанизирани територии за населението, включително за хората с увреждания, при условия и по ред, определени в Закона за устройство на територията” (чл. 32 от ЗИХУ). Практическата реализация на законите показва, че изградената архитектурна среда не е съобразена със специфичните критерии за достъпност и неможе да се използва от всички по независим и равнопоставен начин. Местното законодателство не отчита различието между подпомагане на уязвими групи и създаване на условия за водене на автономен живот. Контрола по изграждане на архитектурен достъп е занижен, което води до създаването на съоръжения опасни за всички посетители. Причина за това е неучастието на организации на хора с увреждания в процесите на проектиране и осъществяване на контрол.
Достъпната архитектурна среда е предпоставка за социален и икономически напредък. Когато говорим за достъпност се има предвид достъпност за ВСИЧКИ.
За да бъде изградената архитектурна среда ефективна и използвана от всички е необходимо:
1. Да се определи орган на местно ниво, който да е отговорен за изпълнението по осигуряване на достъпност. Към този орган да се създаде обособено звено по изпълнение на заложените действия за осигуряване на достъпност. В него да участват както организации на хора с увреждания, така и хора, които разбират от достъпност и разбират включването като проблем на средата, а не на индивида.
2. Да се определи кой ще контролира дейността на съответния орган. Участие по осъществяване на контрол да имат и организации на хора с увреждания.
3. Ясно да се изразят финансовите разчети за изграждане на достъпност за хора с увреждания от тези за подпомагане на хора в неравностойно положение, както и как ще бъде финансирано.
4. Необходимо е да се определи реалистичен срок за изпълнение на заложените действия. Към всеки публичен обек да има график за реализиране на адаптацията.
5. Всичко това, а и други предложения, ако има, е необходимо да се “облече” в наредба или друг документ на местно ниво, което ще гарантира изпълнението, контрола и прозрачността на действията.
С реализирането на тези препоръки ще се:
1. изгради достъпна архитектурна среда за всички;
2. адаптира средата без изразходване на допълнителни средства;
3. осъществява по-голям контрол при изграждането на достъпността;
4. поема отговорност и от организациите на хора с увреждания;
5. осигури прозрачност на реализираните средства;
6. покаже, че сътрудничеството между местната власт и организациите на хора с увреждания води до положителни резултати;
7. въведат европейски стандарти за достъпност.
По проект “NO POLICY FOR US WITHOUT US” предстоят срещи с представители на местната власт и политическите сили на които да се обсъдят възможностите за регламентирано участие на хора с увреждания при проектирането и осъществяване на контрол при изграждане на достъпна архитектурна средаза хора с увреждания в гр. Бургас.
РЕЗУЛТАТИ:
Проведоха се поредица от срещи с общински съветници от различни политически сили на които бе представен и обсъден проекта, изследването и самия документ. Изразена бе подкрепа за това, че организации на хора с увреждания трябва да участват в тези процеси. Съветниците споделиха своите мнения относно документа и трудностите, които съществуват за неговото приемане. С общи усилия бе изработен проект за “Наредба за изграждане на общодостъпна среда в гр. Бургас”. Обсъдени бяха и възможностите за внасяне на Наредбата на сесия на общинския съвет.
За да стигне документа до гласуване от общинския съвет той премина през няколко комисии.
В годината на хората с увреждания в гр. Бургас, обявена на заседание на Общинският съвет на 25.11.2005 г., комисията по “Законност и обществен ред” към общинския съвет отхвърли проекта за Наредба за изграждане на общодостъпна среда на територията на Община Бургас. Мотива за неприемането на проекта е, че има достатъчно закони и наредби в тази сфера и затова не е необходимо да се приема такава наредба на местно ниво. Вярно е, че има закони и наредби, които определят начина и отговорността за изграждане на достъпна архитектурна среда за всички, включително и за хора с увреждания. Практиката обаче показва, че изградените досега съоръжения в голямата си част не могат да се използват пълноценно и не отговарят на стандартите за достъп до обществени сгради и прилежащата и среда. Нека хората, които имат задължение да осигуряват достъпна среда да обяснят на всички защо това е така. Защото има закони и наредби или защото няма кой да ги спазва на местно ниво? Защо не могат да се посетят институциите и обществените сгради в града, въпреки изградените на места съоръжения? Защо не могат да се преодоляват бордюрите, въпреки скосяванията? Защо Община Бургас не е адаптирана за посещение от хора с различни увреждания нито през главния вход, нито към “Бюрото за обслужване на граждани”? Има ли общината план за последователно адаптиране със срокове и необходими средства? Кой определя кои обществени сгради да се адаптират и по какъв критерий се определят – по важност, по това, че около тях живеят хора с увреждания или друг критерий? Има ли осигурени места за паркиране до общественозначимите сгради? Как може да се разбере, че автомобила паркирал на такова място е на човек с увреждане? Има ли сграда в града, която е адаптирана за посещение от хора с нарушено зрение?
Можем да продължаваме за задаваме въпроси и да стоим отстрани в очакване някой да ни отговори. Можем да продължаваме да гледаме отстрани и да се оплакваме, че нямаме достъпност! Можем да продължим да очакваме експертите по достъпност да ни я направят, без да се съобразяват с нашите мнения!
Ние не искаме това!
Искаме да участваме в създаването на общодостъпен Бургас!
Време е и хората с увреждания да поемат част от отговорността за създаване на общодостъпен Бургас. Самото участие на хора с увреждания в процесите на проектиране и осъществяване на контрол по изпълнението на достъпността е гаранция за последователност и ефективност. Много хора ще кажат: “Какво разбират “инвалидите” от достъпност, след като не са архитекти и строители. Има си експерти, които да се занимават с това”. Това е вярно, ние не сме архитекти и строители, но ние най-добре познаваме трудностите, с които се сблъскваме при всяко едно излизане от дома. Знаем институциите, които най-често ни се налага да посещаваме и маршрута до тях. Можем да кажем кое съоръжение е направено добре като го изпробваме.
Определянето на местата за адаптация и консултирането на изградените съоръжения от хора с увреждания ще доведе до ефективно използване и икономии на средства за повторни ремонти. Изграждането на общодостъпна среда е съществена част от интеграционния процес на хората с увреждания. А участието им в процеса на изграждане е поемане на отговорност, включване в обществения живот и активност, което е част от процеса на равнопоставеното участие.
Европейското законодателство регламентира правата и задълженията на хората с увреждания и участието им при вземане на решения за осигуряване на достъпна архитектурна среда. “Против това професионалисти да взимат решения от името на хората с увреждания ... и За взимането на независими решения и поемане на отговорността от страна на хората с увреждания и техните организации по въпросите, които ги засягат” (Европейски конгрес – Мадрид 2002г.).
Явно Бургас не иска да бъде европейски град.
Достъпната архитектурна среда дава възможност на всеки човек да участва по равнопоставен и независим начин, с право на избор и зачитане на достойнството му във всички сфери на обществения живот. Архитектурната достъпност заема важно място в живота на хората с различни увреждания, защото е въпрос както на граждански, така и на човешки права.
Необходимостта от документ, който включва хората с увреждания в този процес, е очевиден и е задължение на местната власт да намери правилното място за неговото включване. Със създаването на консултативен орган с участието на хора с увреждания ще се определят ясно отговорностите и задълженията, което ще гарантира прозрачност и ефективност на изграждането на достъпна среда за ВСИЧКИ. Чрез него ще се решават проблемите с достъпността трайно, а не на парче.
Надяваме се да предизвикаме обществен дебат по проблемите на достъпността с участието на всички!
Очакваме подкрепа от НПО, работещи с хората с увреждания, организации, институции, обществеността на Бургас, от ВСИЧКИ!!
НИЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ ДА НАСТОЯВАМЕ ЗА УЧАСТИЕ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ В СЪЗДАВАНЕТО НА ОБЩОДОСТЪПНА СРЕДА!!! А ВИЕ????
Само регистрирани потребители могат да публикуват коментари.
Моля регистрирайте се или влезте в сайта..
