2009 – годината с прелом в средата!
Каква беше 2009 година за хората с увреждания, за онези, които не са болни, но всички се надпреварват да ги обгрижват, както намерят за добре: с по 20 – 30 лв. месечна добавка за интеграция, с личен или социален асистент по тертипа на Христина Христова, с колички втора употреба или нови от Китай, които трябва да им служат по 6 – 10 години? Преди време зададохме въпроса: Кой има само един чифт обувки и ходи само с тях в продължение на толкова време? Въпросът остана без отговор и през 2009 г., в която се случиха много други неща.
Началото на годината беше рутинно и спокойно – системата работеше в интерес на властта, а не на хората, и на доставчиците на услуги, а не на техните клиенти. Харченето на пари, както подобава в предизборен период, беше впечатляващо – на всекиго по малко повече от преди, за да гласува „правилно”. Гарантираният минимален доход се вдигна на 65 лв. – цели шестдесет и пет лева!!! – което повиши месечната „подигравка” за интеграция на хората с увреждания с по около 2 до 3 лева! Така беше изпълнено искането на национално представителните организации, за които политиката се свеждаше само до раздаването на пари, независимо че в тези им размери парите не можеха да помогнат на никого да се интегрира.
Продължи да витае и духът на Христина Христова в социалното ведомство – има неща, които не умират. Личният и социалният асистент – по програми и проекти – продължиха да захранват изолацията на хората с увреждания, но пък спасяваха безработицата. Не че роднините-асистенти на хора с увреждания имаха заетост по смисъла на работодател, работно време, контрол и работна заплата, но не се водеха безработни в бюрата по труда. Социалните асистенти пък се оказаха добро решение за възрастните хора от малки населени места, които нямат сериозни затруднения в ежедневното си обслужване. За тях беше важно някой да им почисти къщата, да им напазарува, да им направи компания или да им плати сметките за ток и вода.
Така дочакахме изборите – таман два – и новото правителство. В тях имаше една поука – колкото и да вдигаш плащанията на хората, ако не е с много, си обречен на загуба. Партията на Емилия Масларова загуби изборите, но пък самата Масларова за пореден път стана лидер, председател на социалната комисия в Парламента. Това изпрати злокобно послание към активистите от гражданския сектор и въпреки лятото мнозина се организираха да поправят грешката на новите български депутати. Резултатът дойде, макар и със закъснение – едва през ноември Масларова беше свалена от заемания пост поради повдигнато обвинение в злоупотреба със служебно положение и свален депутатски имунитет. Не трябваше да стане точно така, ама нейсе. Очакванията ни бяха, че ще я отстранят от председателското място поради некомпетентност, а при доказване на прегрешенията й като министър ще бъде осъдена по буквата на закона.
Новото правителство започна активни действия за ремонт на Закона за интеграция на хората с увреждания и на правилника за неговото приложение. Тръгна с някаква работна група, но без ясна визия какво иска да постигне като резултат. Затова и резултатът си остана съмнителен. Промените, предложени на Министерския съвет от новата гарнитура в МТСП – до голяма степен заимствани от идеите на една широка мрежа от застъпнически организации в сферата на уврежданията – срещнаха сериозен отпор от страна на национално представителните организации. Защо ли? Истинската причина се коренеше в амбицията на заместник министър Валентина Симеонова да сложи ред в субсидирането им. Проектът за промени в ЗИХУ предвижда раздаваните на исторически принцип субсидии да бъдат предоставяни срещу проекти, по които получателите на държавно финансиране да се отчитат. Залагаше се разширяване на достъпа до подобно финансиране, т.е. излизане от тесния кръг на национално представителните организации – които, между другото, включват и доставчици на услуги. Но това са неприлични мотиви за протест. Както би било неприлично да се негодува срещу затегнатия контрол върху предоставянето на технически помощни средства и медицински изделия.
Така за публиката беше скалъпена една друга версия, а именно, че хората с увреждания протестират срещу въвеждането на подоходен критерии за отпускане на месечната добавка за социална интеграция. Безспорен факт, но с много логика и системност в него – добавката си е чиста проба допълнително социално подпомагане, поради което тя трябва да бъде част от Закона за социално подпомагане, който работи с подоходен критерий (за справка виж анализа „Интеграцията и Законът за интеграция на хората с увреждания” ( http://www.cil.bg/userfiles/library/otdelni/integratsiqta_i_zakonut.pdf , както и статията „Бележки върху интеграцията и Закона за интеграция на хората с увреждания” http://www.cil.bg/userfiles/nabliudatelnitsa/belejki_vurhu_integratsiqta_i_ZIHU.pdf ). Тя откровено беше определена и в ЗИХУ като инструмент за допълване на доходите, а размерът й се изчислява като процент от гарантирания минимален доход. В ЗИХУ правителството предвиди услуги за интеграция, както би следвало да бъде. Иначе казано, нещата бавно, но систематично започнаха да се придвижат към своята вътрешна логика за социално приобщаване на хората с увреждания. Валентина Симеонова обясняваше ходовете на министерството с неубедителни аргументи и премълчаване на истината – казионните организации нямат интерес да се случи интеграция, приобщаване или участие на хората с увреждания, защото ще лъсне тяхната институционална слабост и интелектуална недостатъчност.
Изведнъж, от нищото, се намеси и президентът Първанов. Направи го некомпетентно и безобразно, но ефектно – на двайсет годишния юбилей от създаването на Съюза на инвалидите в България. Публиката разбра, че национално представителните организации са силни, защото имат лоби при президента, а той – президентът – е защитник на слабите и хромите. Стана ясно и още нещо: има мегдан за договаряне между президент и премиер, независимо от партийна принадлежност и политически аргументи за реформа на публичните системи.
Истерията достигна своята кулминация в края на годината, когато стана ясно, че на хората не са преведени парите за добавката за интеграция. В навечерието на Коледа медиите показаха нещастните лица на хора, за които 20-те лева добавка бяха животоспасяващи, макар и лекарствата им само да струват два пъти повече.
Същевременно никой дори не повдигна въпроса за унизителните до 50 лева годишно за придружители на хора с физически и зрителни увреждания, които се предоставят през казионните организации, макар и с публични пари. А сумата хич не е малка! По-лошото е, че механизмът е сбъркан, и никакви пари не могат да доведат до реални резултати и промяна на статуквото.
Предстои да видим как ще се развие сагата с добавките за социална интеграция, но е добре всички да разберат, че това са пари, похарчени без резултат спрямо поставената им цел. Докъде ще се стигне в тази неравна битка между хората с уреждания и техните „представителни” организации? Кога най-после ще се разбере, че хората с увреждания са различни по манталитет, възможности, житейски аспирации и търсения в живота?! Добави в любими (374) | Цитирай статията на твоя сайт | Видяна от: 3311
Само регистрирани потребители могат да публикуват коментари. Моля регистрирайте се или влезте в сайта.. |