Капка Панайотова*: Битката е за пари, а не за интеграция на хората с увреждания

2009 г. беше година на умерена надежда заради заявката на ГЕРБ, че идват, за да направят промяна. А политиката за хората с увреждания се нуждае от коренна промяна, защото през целия преход тя е подчертано враждебна, неконструктивна, направо вредна. И понеже от 10 години от Центъра за независим живот се опитваме да обясним каква трябва да бъде тази политика, за да има човешки права и граждани с увреждания, а не просто инвалиди, очаквах най-сетне да се появи чуваемост, това каза Капка Панайотова пред ГЛАСОВЕ. И още: Аз имам физическо увреждане, мобилна съм, но ходя с две патерици, живея и работя в София, работният ми ден е по 12 часа, вкл. събота и неделя, не мога да ползвам градския транспорт, защото е почти изцяло недостъпен. Имам право на 9,75 лв. на месец за интеграция. Бих обявила конкурс за идеи как точно да се интегрирам с 9,75 лв. месечно. Това е идиотщина в мисленето, престъпление в политиката и прахосване във фиска! Парите на данъкоплатците ми се дават безсмислено. 

Следващата седмица предстои на първо четене в пленарна зала да влезе проектът за изменение на Закона за интеграция на хора с увреждания (ЗИХУ). На 12 януари имаше пресконференция на неправителствени организации на хора с увреждания и родители на деца с увреждания, в която участвахте. Настоявате Народното събрание да разглежда онзи проект за изменение на закона...
... който беше гласуван от Министерския съвет и внесен през декември в парламента – преди сделката между премиера Борисов и президента Първанов.
Каква е тази сделка? Разкажете какво се случи в края на 2009 г.?
В известен смисъл 2009 г. беше година на умерена надежда заради заявката на ГЕРБ, че идват, за да направят промяна. А политиката за хората с увреждания се нуждае от коренна промяна, защото през целия преход тя е подчертано враждебна, неконструктивна, направо вредна. И понеже от 10 години от Центъра за независим живот се опитваме да обясним каква трябва да бъде тази политика, за да има човешки права и граждани с увреждания, а не просто инвалиди, очаквах най-сетне да се появи чуваемост. До известна степен това се случи, след като направихме поредица от срещи с новото ръководство на Министерството на труда и социалната политика (МТСП). Както министър Тотю Младенов, така и заместниците му са хора с определено по-голяма степен на диалогичност в сравнение с Е. Масларова – нея просто е срамно да коментирам, а и екипа й. В разговорите с г-жа Симеонова и г-н Младенов изтъкнахме аргументите си какво трябва да се промени в закона, за да се промени подходът и да се направи първа крачка към по-пълноценна интеграция на хората с увреждания. За моя изненада по-голямата част от предложенията ни бяха приети. Например прехвърлянето на смешната месечна добавка от 20–30 лв. на човек, която вредно се определя като „добавка за интеграция”, в Закона за социално подпомагане, защото тя всъщност е „социална помощ”. Така ще се освободи място за ресурси под формата на услуги и директни плащания за създаване на реална среда за интеграция. Ако хората с увреждания имат възможност да се реализират, да печелят, работейки, те нямат нужда от социални помощи. Държавата трябва да подпомага само тези, които не са в състояние да работят. А на останалите трябва да предоставят възможности за включване. Друго наше предложение беше да се сложи ред в субсидирането на т.нар. национално представени организации на и за хората с увреждания. Тези организации са казионни, нещо като ОФ организации в социалната сфера, те са аналози на партията – столетница, и като структура, и като функционалност, и като манталитет. Съгласно промените в ЗИХУ се предвиждаше раздаваните на исторически принцип субсидии да бъдат предоставяни срещу проекти, като получените средства да се отчитат до последния лев. Накратко, нашите предложения бяха изцяло в духа на съвременните социални политики, според които никой не бива да бъде изпуснат от грижата на обществото, но всеки получава възможност сам да се грижи за себе си. Нещо, което до момента отсъства като подход.
Хората с увреждания да се грижат сами за себе си не е ли също въпрос на възпитание?
Възпитание може да има само ако има възможности. Няма как да възпитаваме с инструментите на светлото бъдеще. Това се пробваха да правят комунистите 50 години и възпитаха, за съжаление, една изключително нещастна нация, която нито може да се радва на светло бъдеще, нито има достойно настояще. Затова възпитанието трябва да върви паралелно с предоставянето на ресурси, а не на помощи.
Да се върнем на конкретната ситуация. Нека изясним статута на тези казионни организации.
Към момента има едно „нещо”, наречено Национален съвет за интеграция (НСИ)...
...към Министерския съвет...

Да, този съвет не е нито повече, нито по-малко от клика. В него участват организации на хората с увреждания – носители на правата, организации за хора с увреждания – доставчици на услуги, които трябва да гарантират нашите права чрез услугите си, а не да ни решават правата. Там са и министерства, и ведомства и се получава на практика, че нашият глас – на хората с увреждания, всъщност е малцинство. Участието на организациите в НСИ е регламентирано на базата на членската маса на съответната организация и броя на нейните структури в страната.
Това е и критерият за разграничаване на организациите по признака „национална представеност”, нали?
Да. Този критерий за „масовост” е заимстван буквално от индустриалните отношения. Така се определя представителността на синдикатите и на организациите на работодателите. Но характерът на членството в тях е съвършено друг. Да се привнася представителност на сходна база в социалната сфера е неадекватно. Ние, освен че сме хора с увреждания, сме и много различни, имаме различни потребности, аспирации, интереси, професии, сред нас има хора от различни партии. Често се случва да ни звънне някой по телефона и да каже: „Добър ден, аз съм инвалид втора степен”. Обикновено отговарям: „Добър ден, аз съм Капка Панайотова”. Срещу тази внушена самоидентификация на хората с увреждания трябва да се вземат мерки. За разлика от членовете на синдикатите, които са обединени например по браншови признак, нас не ни обединяват такива формални белези – всеки един от нас е различен. Затова твърдим, че представителството в този НСИ също не трябва да се базира на формални белези като брой членове, сред които на всичкото отгоре има стотици „мъртви души”. Не може да се твърди: „Ние представляваме 500 000 инвалиди”, защото няма официално преброяване на реалната членска маса и по никакъв начин не се контролира достоверността на данните, които се представят.
Добре, на базата на броя членове и структури казионните организации получават статут на национално представени. Какви права им дава този статут?
Този статут им дава правото на две взаимно изключващи се неща: на политическо представителство в НСИ и на достъп до държавна субсидия. Оттук именно идва въпросът за чистотата на представителството. Става дума за академичен пример за конфликт на интереси. Тези организации са в НСИ не за да защитават моите, респективно нашите интереси, а за да правят онази политика, която ще им гарантира субсидията. Те са там, защото са заявили някаква бройка хора, която никой не проверява, защото това може да доведе до промяна на статуквото. Но без такава промяна ние ще продължим да водим изолиран и обречен живот. Затова беше много важно, че новото ръководство на МТСП се съгласи да включи в измененията на закона нашето предложение: националното представителство на организациите на хора с увреждания да произтича не от членската маса, офисите и структурите, а от други критерии, като ефективност на организацията, брой и качество на реализираните проекти...
Тоест от свършената работа.
Именно. Но явно тази идея сериозно жегна „противника”, защото в бюджета за 2010 г. има заложени 8 млн. лв. за 17-те казионни организации. Ако се дадат на организациите от нашата мрежа в страната не 8 млн., а 600 000 лв., колкото членове твърди, че има Съюзът на инвалидите например, ние ще направим чудеса, включително и ще възпитаме онзи манталитет у хората с увреждания, който ще ги направи еманципирани активни граждани. Това не се случва, защото някой има интерес да не се случва. В същото време тази шепа хора върти милионите, осигурява си заплатите и не е ясно какво всъщност прави, защото няма достатъчен контрол, прозрачност и отчетност.
Национално непредставените организации как се финансират?
На проектна основа от донори. Много намаляха след влизането ни в ЕС, но все още ги има.
Не е ли по-смислено с тези 8 млн. държавна субсидия да се направи фонд и всички организации на равни начала да кандидатстват с проекти, които да бъдат финансирани от него?
И това предложихме. В нашите организации има хора, вече интегрирани въпреки държавата, натрупали сме опит от разумни идеи и реализирани проекти, познаваме проблемите и с толкова пари наистина бихме направили чудеса.
Какво се случи по-нататък?
Както казах, МТСП прие основните промени в ЗИХУ, които предложихме, включително и много сериозен контрол върху предоставянето на технически помощни средства и медицински изделия, защото знаете там как се крадеше, а това е първото изискване за достъп до социализация. Недоволни от промяната в статута на националното представителство обаче, казионните организации спретнаха политическа кампания през президента Първанов, атакувайки не самото представителство, а прехвърлянето на добавката за интеграция в Закона за социално подпомагане и подоходния критерий, произтичащ от този закон. Излязоха с изключително популисткия зов „Взимат парите на инвалидите!”, което не е вярно. Президентът се сговори с Борисов и на 20-годишния юбилей на Съюза на инвалидите ефектно заяви: „Ние се разбрахме с премиера, че тази промяна в закона няма да бъде приета”. Другата страна на сделката засега е загадка, не е ясно срещу какво са постигнали тази договорка, която е изцяло в ущърб на хората с увреждания. Защо е в ущърб? Когато се каже, че в закона има добавка за социална интеграция, която средно е 20–30 лв. и реално не може да обслужва интеграцията, това запушва всички канали за интеграционни механизми. Аз имам физическо увреждане, мобилна съм, но ходя с две патерици, живея и работя в София, работният ми ден е по 12 часа, вкл. събота и неделя, не мога да ползвам градския транспорт, защото е почти изцяло недостъпен. Имам право на 9,75 лв. на месец за интеграция. Бих обявила конкурс за идеи как точно да се интегрирам с 9,75 лв. месечно. Това е идиотщина в мисленето, престъпление в политиката и прахосване във фиска! Парите на данъкоплатците ми се дават безсмислено. Една възрастна госпожа с решение от ТЕЛК, която има по-скоро заболявания, отколкото увреждания, има нужда от тези 20–30 лв., за да си подпомогне семейния бюджет и бита. Но това е социално подпомагане. Докато за човек с увреждане, който се нуждае от технически помощни средства, лична физическа тяга, за да го премести от леглото в количката, или да вдига количката по високите ни бордюри, тези пари не вършат работа. Но когато те са вкарани в закона, се спира процесът на мислене и търсене на начини за интеграция. Априори се приема, че работата е свършена. Ако я няма добавката, системата ще се отпуши и наистина ще се намерят реални пътища за интегрирането на хората с увреждания. Затова е важно да се направи тази промяна. Потребностите на всеки един от нас трябва индивидуално да се преценяват и оценяват финансово.
Управляващите не ви ли излязоха с аргумента, че няма откъде да дойдат парите, съобразени с индивидуалните потребности?
Да, и ние отговаряме: ако щете и от 8-те милиона държавна субсидия на казионните организации! Това са много пари, които не се знае как се харчат. Лошото е, че въпросните организации с популисткия аргумент как взимат парите на инвалидите фактически се пребориха за статута и издръжката си. Така ще продължи прахосването на парите на данъкоплатците без ясни цели и резултати. Ще продължи и поддържането на статуквото в законодателството в сферата на уврежданията, защото всяко ново предложение минава през НСИ, а те нямат изгода от промяна на подхода към хората с увреждания.
Какво очаквате да се случи в парламента?
В момента нашата мрежа организации и други правозащитници сме мобилизирали силите си, за да предизвикаме връщане към първоначалния вариант на законопроекта, приет от МС. Ходим по заседания на парламентарните комисии и представяме аргументите си на депутатите. Наблюдаваме обаче нещо странно – мнозинството бламира собственото си правителство. Законопроектът е пуснат от името на МС, а депутати от ГЕРБ се произнасят против него. Това доказва нагласата им да правят това, което казва Вожда, но не защото го разбират и одобряват, а защото го е казал. Няма яснота как ще се развият нещата, но не смятам, че каузата е обречена, ако успеем да привлечем вниманието на депутатите, медиите и обществеността върху същността на проблема, а не върху популистката му фасада.
*Капка Панайотова е родена през 1956 г. в София. Завършва Английска гимназия в родния си град, а след това макроикономика в Полша. Работи дълги години като преводач. Специализира в Съединените щати. През 1995 г. създава Центъра за независим живот – сдружение на хора с увреждания в защита на правата им на образование, придвижване, избор за собствения им живот, в защита на правото им да поемат отговорността за собствените си постижения и неуспехи.
С Капка Панайотова разговаря Мария Дерменджиева

Само регистрирани потребители могат да публикуват коментари.
Моля регистрирайте се или влезте в сайта..